Защо толкова много нацисти не са осъдени след войната
Веднага след войната се организират голям брой дребни процеси в Германия и Австрия. С течение на времето обаче все по-тесен кръг от хора стартират да са считани за причинители, който си коства да бъдат изправени пред съда. По-конкретно – в Западна Германия се употребява остарялото правно определение за „ ликвидиране “, което се ползва единствено за хора, които са персонално стимулирани и са взели участие в „ несъразмерна грубост “. В процеса против забърканите в лагера Белжец, където стотици хиляди са хвърлени в газовите камери, единствено един от осемте съдени е приет за отговорен. За останалите се счита, че просто „ извършват заповеди “ и надлежно единствено за един би могло да се каже, че работи по лична самодейност.
Огромен диапазон от професионални групи също са съзнателно изключени, а някои даже не са привиквани за тестване. Западногерманската правосъдна система, членовете на която издават безчет смъртни присъди в Народния съд на Третия райх, заобикаля да стане обект на правораздаване, тъй като споделя, че по това време просто е изпълнявала закона на страната. Много юристи на високи места не престават да бъдат юристи на същите високи места, откъдето могат и оказват въздействие върху правната система. Хората на държавна работа също заобикалят напълно всевъзможен сериозен правосъден надзор след войната.
Сред групите, които в действителност са подложени на съд, са да вземем за пример помощници в санаториумите, където се организира програмата за евтаназия. Такива хора получават по две или три години, само че големият брой лекари, които подреждат тази стратегия, съумяват като цяло да избегнат правораздаването.
И най-после, има недодялан контрастност сред доходоносната следвоенна кариера и големите пенсии на доста хора, които печелят от Третия райх, а по-късно водят дълги и добре уредени животи, и оживелите, които с години се борят да получат справедливост и отплата.
Освен това, гейовете не престават да бъдат преследвани от закона в продължение на още 25 години след войната. Те постоянно не приказват за това, тъй като се срамят и тъй като в случай че приказват, просто ги връщат назад в пандиза.
Много хора в Третия райх са съучастници в метода, по който се е развива системата, или се възползват от избрани събития – да вземем за пример арианизацията на еврейската благосъстоятелност – или са безразлични към ориста на страдащите. Но пасивността се ражда и от знанието за репресии и гнет и боязън от последствията. Много хора в действителност изпитват състрадание към жертвите на нацизма, само че и те самите го изпитват: брачният партньор им попада в концентрационен лагер, да вземем за пример, тъй като е болшевик, или споделят нещо неправилно в магазин за самун и са издадени на Гестапо от жената до тях.
Дебатите относно самосиндикалното единодушие за присъединяване в режима срещу принудителното присъединяване в режима са прекомерно опростени. Голяма част от привидното самосиндикално участие всъщност е провокирано от страха и терора. Фактът, че държавният уред на терора е гигантски довежда до възходящо възприятие на беззащитност и липса на независимост на деяние.
По време на войната нараства и загрижеността на хората за личните им роднини, които са на бойното поле, и по този начин стартира да надвива схващането, че отечеството се бори за своето оцеляване. Така че това е доста комплицирана картина, която по никакъв начин не е морално елементарна по никакъв метод.
